Из моето съзнание...

Той вече не беше онзи хлапак. Нямаше я тъпата усмивка, смешната прическа и блуждаещият поглед. Макар да не беше навършил още 22, и да нямаше сигурна работа и доход – мисленето и съзнанието му показваха, че може да бъде отговорен, че се е превърнал в мъж. Сърцето му обаче, още младо и жарко, му нашепваше, че е специален, че ще стане – велик. Колективните представи и стереотипи водеха тиха борба вътре в него с жадуванията на вътрешния му свят. 

За щастие, докато се разхождаше покрай Парижката Света Богородица и тарабите на букинистите край Сена или вървейки по най-чаровните улички в света, тези в Рим, в него наставаше покой. Битката заглъхваше и гърдите му се изпълваха с онзи въздух и мирис, които го караха да се заблуждава, че той е човек и наистина живее.

Той беше благодарен, че има толков силна опора - неговата жена и семейството му. Те бяха тези, които го спасяваха да не експлоадира от болка по отдавна изгубените идеали в неговата страна, по изтляващата човечност в душите на хората и собствената му.

- Дали пък не деволюираме точно сега, точно в този момент се питаше ?....

Той се намираше все още на мъглявата граница между бъдещето и въображаемото, които никога нямаше да се докоснат, чиито два свята дори нямаше да се доближат, макар и за кратко един до друг.

Мъжката сила, чест, достойнство и кавалерски маниери станаха демоде и ненужни. Машината и роботът сега са 100 пъти по силни от един мъж. Вратите  вече се отварят сами, честта и достойнството умряха с последния самурай. Истинското мъжко сърце обаче, все още тупка в гърдите ни и сълзите ни са също все така най-горчивите...