***

Ти помниш ли, капките дъжд,

се спускащи бавно

по нашия цветен прозорец

и мрака отвън приканващ, ласкаещ.

Ти помниш ли, думите казани -

тихо, потайно -

обети за вярност или за раздяла,

и мечтите детски, така тъжни накрая.

Ти помниш ли себе си, мене си, нея

и наште животи – буреносни, отровени -

от неща не направени, от чувства загърбени

и  погледи сведени,  души не целунати.

Ти помниш ли… аз знам, че помниш

макар да не искаш, се сещаш за нас,

понякога, но съвсем без да искаш

и тихо, там в ъгъла плачеш,

от кошмарите гонен

самичък съвсем.

Константин Костов