Не отричах истината, да, не я харесвах особено, но пък какво можеше да й
кажеш? Не отричах и себе си, поне не през цялото време де, въпреки че беше
по-лесният вариант. Отричах обаче всичко останало! И ако някой тръгне да ме
оборва, то той е глупак и заблудена душа. Защо ли? Защото, когато научиш истината
кой си всъщност, е моментът, в който всичко рухва и спира да съществува. Саморазрушаващо
е! Оставаш там, самичък в нищото, към което също не принадлежиш и отрекъл се от
всичко ставаш нов Бог, създател на нови неща, с нов смисъл и значение. Нямаш
нужда от старото, само от съмнението, че си Той, но това е нормално, защото е
човешко.
понеделник, 29 юни 2015 г.
четвъртък, 25 юни 2015 г.
***
Лодката се носеше и носеше…
нямаше вълна, която да я обърне,
нямаше и екипаж, който да я води,
никой не знаеше накъде отива и откъде идва
и нищо не можеше да я спре.
Призрачният бродник на синята равнина -
претенциозно име за един живот,
бил той и безпътен, и самотен, като този.
Заслужена чест обаче за някой,
който беше отдал най-милото си
за една химера – така сладостна,
тази да бъдеш истински добър и себе си
нямаше вълна, която да я обърне,
нямаше и екипаж, който да я води,
никой не знаеше накъде отива и откъде идва
и нищо не можеше да я спре.
Призрачният бродник на синята равнина -
претенциозно име за един живот,
бил той и безпътен, и самотен, като този.
Заслужена чест обаче за някой,
който беше отдал най-милото си
за една химера – така сладостна,
тази да бъдеш истински добър и себе си
сряда, 17 юни 2015 г.
Inspired by The Doors 1
Потъваш под
звездите,
безутешен за
живота минал край теб
и въпреки
целувките, усмивките и сълзите
си само въздишка
в големия свят
вдишан от всички
и от никой.
Inspired by The Doors
Отнеси пепелта ми
далече, далече от
твойто легло
защото скъпа, не
ще ме спре смъртта
да обитавам
сърцето и поглъщам душата ти
отнеси ме далеч,
отнеси ме в пустинята
да се събера с всички
онези, дребни прашинки
обичали някога
тебе, умрели в очите ти.
Разпръсни пепелта
ми,
отнеси ме далече,
остави ме да пия
с моите братя
в пустинята
от мъка.
сряда, 10 юни 2015 г.
***
Ти помниш ли,
капките дъжд,
се спускащи бавно
по нашия цветен прозорец
и мрака отвън
приканващ, ласкаещ.
Ти помниш ли,
думите казани -
тихо, потайно -
обети за вярност
или за раздяла,
и мечтите детски,
така тъжни накрая.
Ти помниш ли себе
си, мене си, нея
и наште животи –
буреносни, отровени -
от неща не направени,
от чувства загърбени
и погледи сведени, души не целунати.
Ти помниш ли… аз
знам, че помниш
макар да не
искаш, се сещаш за нас,
понякога, но
съвсем без да искаш
и тихо, там в
ъгъла плачеш,
от кошмарите
гонен
самичък съвсем.
Константин Костов
петък, 5 юни 2015 г.
Когато ме повикаш...
Когато всички
звезди паднат
и луната потъне в небитието.
Тогава, повикай
ме по име
и аз ще осветя пътя ти.
Сърцето ми
ще те намери и
хване за ръка
и през мрежестия
мрак оплетен от лоши сънища
ще те преведе
и теб няма да те
е страх,
и то няма да те остави
дотогава,
докогато го
помолиш
да отиде там, зад
ъгъла,
и да чака
твоя следващ
зов.
Абонамент за:
Публикации (Atom)