***

Мъчно е да си човек,

все ходещ по въжето на живота

поклащайки се ту наляво, ха надясно

към пропастта на неизбежното

за забавление на дивата тълпа.

Какъв тъжен цирк!

Манежът сега ми е дом и арена,

трупата единствено семейство,

а камшикът в гърба – фалш,

аплодисменти за залък

е новото сливи за смет.

***

Някога, не толкова отдавна,

любовта беше някак независима,

а светът по-малък и романтичен -

знаехме си адресите наизуст,

и на коя пейка да се намерим,

в колко часа ще минеш оттук

или ще покажеш зад ъгъла оттам,

ако ли не, можеше да питаш съседа.

Вече няма Купидон и стрели,

само зарядно, телефон и компютър.

Общо взето един режим на тока

тотално ще съсипе любовния живот

на милиони хора по света,

които си знаят само никнеймовете.

Разказвали са ми истории за преди,

че за любовта нямало граници

не се крепяла на емотикони,

публикувани снимки и тагове,

а на собствените ти усилия,

на какво си готов за другия.

Какво ли пък са разбирали тези

от истинска виртуална любов.

КК

***

Като в пясъчен, небесен часовник
облачетата се рееха едно подир друго
все на запад, и все в разни форми -
на далечни спомени или тайни мечти.

Понякога се настигнаха и сливаха в едно,
тогава времето намаляше скоростта си,
а долу на земята две души се влюбваха
и сключваха себе си във вечно щастие.

Аз бях нощен облак, уж намръщен и сив,
но погален от лунния лъч разцъфвах
пред радостните, треперещи звездици
а под мене измагьосвах чуден ситен сняг.