***

Минаваш край мен, ти си лека въздишка

изплъзната измежду пръстите ми, мимолетна

като мечтите ми - мехурчета от морска пяна.

***

Залезът се прокрадна далече в очите ти,

главите ни склонили се една към друга.

След миг в прибоя мярнах за последно

крайчецът на русолявите ти масури.

***

Притъмня. Само отблясъците на любовта ни

се отразяваха по вълните. Потрепващи спомени

или неуловимите удари на сърцето ми.

****

Открадвах и влюбвах сърца в себе си,
а от тъканта им правех арфи тъй чудни,
че всички любови по света изстиваха
готови да ги вплета в мелодията ми

***

Чувалът, с който като дете се пързалях по баирите в снега, все още висеше окачен на вратата в зимника. Познах го някак, въпреки че сега приличаше на обикновен боклук. Стоеше точно там, където го бях оставил в онази последна зима, преди да порасна. На ръждивата закачалка до един сноп вече повехнали билки и връзка ключове за отдавна заяли врати.

Прокъсан и прашасал, някога пълен със спомени, сега те сякаш бяха изтекли от дупките му и потънали измежду проядените греди на пода. Нямаше кой да му направи кръпки, през всичките тези години, а аз и не бях шивач. Не знаех дори за кой край да хвана иглата.

Обърнах го наобратно и го изтръсках. Нищо не стана, освен, че се вдигна сив облак, от който се закашлях силно. Захвърлих го настрани. Допирът до грубия плат обаче ми се стори някак познат. И този леко стипчив мирис. Не спрях да го усещам и след като се върнах в града. Малко ме стягаше от него. После изведнъж спря. Повече така и не го долових. Нито се сещах, че някога го е имало.

***

Пелената от дъжд трептеше като паяжина. Падайки устремено, капките се превърщаха ту в хвърковати снежинки, ту връщаха сълзовидната си форма и се пропиваха в земята. Тя жадно ги поглъщаше и издишаше из гърдите си студена влага, която полепваше по настръхналата козина на всяка живинка. Някъде имаше слънце, но не и тук. Над нас даже нямаше небе, само безкрайна и размита сива шир. Нито ден, нито нощ. Натежалите облаци бяха издули кореми и притискаха въздуха надолу в душна хватка. А птиците се стрелкаха напосоки, сякаш в опит да поемат глътка въздух и да уловят с крила някой тъничък, белезникаво-жълт лъч, който така и не успяваше да пробие завесата от графитен плюш. Униние обаче липсваше. Само апатия и едва зародил се възторг. Очакването отиваше към края си. Скалите лъщяха излъскани. И се оглеждаха в полирания си камък, гордо изпъчили се над всеки и всичко. Строени една до друга бяха планините, стегнали невъзмутимо снага. Заякналите потоци с глух тътен блъскаха в коритата си. Разпенените води изнасяха своя концерт, който не подлежеше на диктовка и ноти. Това беше мелодия стара колкото зората на света. Те подканяха земята да се събуди, танцувайки под древните ритми от ехото на вечността. Това беше пулсът на живота. Но мигът не беше дошъл. Топлите ласки на светлината ги нямаше още. А само тя можеше да вдъхне от онова вълшебство, което да пробуди живите и не живи твари за новото начало, от което така силно всички се нуждаехме.

***

Снежинки хвърчат напосоки. Нагоре. Надолу. Без ред. Древен ритуал. Езически танц. Изначална красота. По-стара от самия живот. Която ще остане и извън него. Въпреки него. Лудешки подскачат те около замръзналия въздух. Завихрят го в бури. Ядосват го. А той бесен. Леденее. Трупа ги на преспи. Те обаче го разсмиват със своя хаос. Омекват го. Приспиват. Напомнят ми за свободата. Току я получиш, тръгнеш да й се радваш и нея вече я няма.

Свръх(без)крайности

Това са дните на свръх(без)крайностите.
Реалността се превръна в натъманена стабилност,
податлива само на един - Началникът!
Патриотизмът, гол до кръста и само по потури,
дезертира в патриотарство. Разстрел!
Довчерашни цензури закрещяха: Аве, Цензуре,
ние словоосвободителите те поздравяваме!
Писането го обърна на драскачество,
а културата на културизъм. Театрите станаха на фалш.
Криволаците пък все така не стигат. ВУЗ им построиха.
А по улиците тълпи от пречупени гърбове.
После, защо нямало раждаемост.
Ами, родете вие човече с формата на бумеранг,
докато сте в поза - гледащо надолу куче.

Ultima Thule

Белият ми дроб издиша. Спихнал се е. Не му пука за мене. Нито на вас, очевидно, дето живеете сякаш можете. Аз бях сърце. Току разтуптяло се, изпомпващо мечти. А сега стоя на едно място и трептя като развалил се секундарник на разнебитен китайски часопоказател. Зная, че следващото отброяване може да ми бъде последно. Тъй си съществувам засега в безвремието. На инат. До изнемога. Прилично на ръждива стотинка, чакам дефибрилация. Но режимът на свободата е непредвидим. Сякаш съм част от перверзна игра на хазарт, ала монетата няма печеливша страна. Тя е непрогледно черна и студена като обратната страна на луната. Като мен. Негостоприемен и осеян с кратери. Пълни с горчилка и полуспазени обещания. Няма кой да кацне тук. Освен неживите металически човеци, които ще ми лепнат стикер за негодност. Не съм подходящ донор. Светът не може да съществува чрез мен. Изхвърля ме от системата си, разнебитила се от проби. Може пък да не съм за тук. Само че досега сме стигнали най-далеч до един фъстък. Което не е много окуражаващо, въпреки че сме в годината на свинята. Обаче ми писна от освинване. Аз още ще чакам своята Ултима Туле…

Живеем, както никога досега

Живеем, както никога досега -

има някои липси, но кой ти гледа.

А имането не е като нямането.

Все ще се намери достатъчно,

колкото да не забравиш вкуса му.

Друго е, по е хубаво от преди -

и това си имаш, па и онова.

Разни искат още някакви неща,

но така накрая ще останат без нищо.

По-добре не искай, ако не ти се дава.

А ти получаваш много, така че стискай!

Според теб може и да не е така,

но ти пак си помисли,

защото по-добре да е така,

отколкото да е иначе.

***

Абе, живеем си добре.

Както никога досега.

Има някои липси, но кой ти гледа...

***

Мълчания заседнали на гърлото са,
само тихи шъпоти едва се чуваха -
и заглъхвахa в ехото на времето.
Така, невъзвратимо, като снежинки 
се разтапяхме в живота,
без да предизвикаме
дори опасност от лавина.
Докато един ден сърцето спря
да измагьосва човеци.

Спомени за по левче

Сред купчините вехтории на тавана

се търкаляха спомените ми.

Доста прашасали и малко опърпани,

с ръждив, леко скърцащ цвят,

но като цяло запазени.

Пък и бяха единична бройка,

добра цена щях да им взема,

достатъчно да изкарам до на пролет.

Те без това, вече изкупуват наред

всяка паметност, която докопат,

дори на общаци и чиновници,

а камо ли моята, на мечтател.

Чудно ми е, на кого ли ще ги продадат?

Сякаш пък някой има време да се рее

из спомени за несбъднати жажди,

среднощни терзания и сърдечни битки.

Но, нямане е, разбирам ги хората

готови са дори това да пробват,

ако ще им даде глътка въздух.

Ех, а аз едно време как дишах само…

***

вечер по тъмните улички

съвести скрити са в сенките

вървят по петите ти, дебнат

и пиянстват. надигат до дъно

бутилки с лъжи и заблуди

заливат те с думи обидни и груби

пък ти не обръщаш внимание

залисан в безброй занимания

глух за всички техни слова

в своя затвор от мечти без дела

ти живееш в оптична илюзия.

***

Погледът ти изстиваше като есенното слънце -

ни прижуряше, ни трябваше да мижам срещу му.  

Косите ти променяха цветовете си и падаха,

а аз прилежно ги събирах от земята, за да ги запазя

измежду страниците на любимите ни книги.

Лицето ти сякаш изтъня и стана млечнорозово,

затова го сложих в шепите си да го стопля,

но то все така безутешно леденееше.

Точно като сърцето ти,

което с бавни и отмерени удари

изпомпваше от себе си

последната моя любов.

Нашата истина

Нашата истина все стои в тъмното,
изплъзва се от очите ни,
минава между пръстите 
и се загубва в думите.
Нашата истина това я устройва,
свикнала е вечно да ни няма
рядко да бъде търсена
и никога откривана.
Но нашата истина е там и чака,
самотна и уплашена,
да се спомним
за нея.

***

Надпреварвах се с живота,

дали ще успея да мина между капките

преди той да ме прецака.

Безплатните ми опити обаче бързо свършиха

и аз се предадох безславно,

осъзнал, че не мога да победя противник,

когото почти не познавам.

Сложих си протекторите за сърце,

наведох глава и закрих лицето си в шепи.

Сега остана само да чакам...

27.08.2018

И секунда даже нямаше за размисъл,    

пък камо ли минутка за мълчание -

в света на абсолютната безчувственост

на свикналите да живеят в отчаяние.

В света на тия дето ще пролеят някоя сълза

от низък страх, а не от състрадание

които после ще шептят без срам и без вина

какво от туй - на тях това съдба им е.

Зрители на смърт, това са те, грешници

не търсещи спасение, пленници

на участ зла - животни,

с извинение.

….

На сутринта небето причерня

после вятърът довя

на боговете залеза.

То единствено разбра,

че ден печален, Ден на траур е.

Слънчогръбчовците

Вървя из гъмжища от слънчогледи, отдавна преминали, но здраво вкоренили се в земята. Или по-добре да ги наричам слънчогръбчовци, както е името им. Те никога не поглеждат нагоре. Стоят все с наведени глави и все с гръб към света. Гледат се един друг с периферното си зрение, но никога право в очите поради страх от уроки, и си мънкат под носа. Никога не можеш да разбереш дали един слънчогръб говори на теб или просто се чуди на глас дали трябва да си обуе чорапи щом ще носи сандали. Затова в полето от слънчогръбчовци винаги има едно такова притъпено и неразбираемо жужене в мрънкащи тонове.

Но нека разкажа малко повече откъде идват тези не много симпатични създания. Вие сега да не си помислите, че те са обратното на слънчогледите и съответно са цветя. Нищо подобно. Слънчогръбът е митично създание възпято в много песни с балкански ритъм, но и в такива с европейски и доминикански аранжимент. Част от тези песни сега са изпратени в Космоса, за да предупреждават планетите, на които има живот, че на земята е пълно със слънчогръбчовци. Смисъл - никакъв! Те ще завладеят Земята, ще обърнат всичко с гръб към слънцето и тогава ще настане вечна сянка. Или поне така ни плашеха като малки, за да заспим по-бързо.

По принцип в едни по-тъмни времена биха нарекли слънчогръбчовците напаст. Ние обаче не искаме да ги обидим и сме се научили да живеем с тях. Те влизат в групата на маргинализираните знаци по пътищата, които никой не зачита, но на които помагаме да бъдат себе си и да се развиват. Така с годините и с цената на много стратегии и работни групи слънчогръбчовците бяха имплементирани в ежедневието ни. Все още се чака анализът доколко това е било успешно. Но май вече всички сме обърнали гръб и сме забравили дори кой е бил анализаторът.

Сега, ако ви се чете, ще ви разкажа една история за един слънчогръб - журналист. Тя не е сто процента истина, част от нея я видях с очите си, но другото са слухове, които едва чух заради неясното говорене на информатора ми и той слънчогръб, негов колега.

-следва продължение-

Machinoids

We are prototypes of humans:

last model without the right to be claimed.

As an intermediary link we have some freedoms -

to exist without responsibilities,

but with obligations.

I've heard back in the days there were people -

made from flesh, blood and values.

Complex mechanoids seeking care

and with soul really difficult to be repaired.

Today's improved model is lighter,

easy to maintain and unconditionally obedient.

He is almost free and you can get it

only for just 1000 followers and e hundred hearts.

P.S.

I began to creak

the charts seems to be rusty

new parts are impossible to be found.

So I will continue living like that,

like analogue reck in the electronic world.

Бунт

                 на румънците

С гранати от сълзи 
и надежди отдавна изгубени
задушаваха техния вик,
но той проехтя надалече...
Румънци, станете!
Изляха върху им безсрамни лъжи
но те са с години калени,
вече претръпнали.
Румънци, станете!
Биеха ги до кръв със закони и цензури,
но свободата и истината
окови не траят.
Защитници техни бъдете!

П.С.
Никое общество не трябва да позволява дори капка от неговата свобода да бъде пролята!

On the edge

she is just sitting there on the edge of my heart,
with her shaggy hair, ripped jeans and Levi`s top
holding ice cream in one hand taking selfies with the other
swings her legs, trying not to look down
and fuck, I can carry her that way all around the world
till my last breath,
I just want she never stops showing me the way...

***

It will be fair enough

if you don't know

that I think about you

in every five seconds.

I'm sorry, I get it  - it's not really often!

But I can't think for nothing else

while I'm kissing you

in my daydreams.