Жетва е

Житото тежеше по класовете, пречупили гърбове до земята. Ожулени от парещото слънце. Като смирени раби пред своя създател. При дървото на сянка седеше изгърбена старица. Жетварка. С ръждясал сърп в отпуснатата черна длан. Напукана и прорязана, сякаш беше самата земя. Изпод забрадената глава две притихващи очи търсеха напосоки. Лек ветрец люшна полето от край до край. И то се покри цялото с белúя. За бог да прости.