На село

Вратата беше наполовина изкъртена. Дъските й полуразковани. Малините дивееха на воля покрай оградата. В кирпичената стена на къщата имаше дупки. В тях се бяха настанили косовете и врабците от околията. Калдъръменият двор бе отстъпил на високата трева. Лехите, напукани, останали без сълзи, тъгуваха за потта ми. А гроздето, горчилка. Точно като онази, която тровеше и сърцето ми. Дланите ме сърбяха. Жадуваха допира на косата с излъсканата от работа дървена дръжка. Още помня ръцете ми как се пълнеха със сила, щом замахна отмерено с нея и острието изсвири през тревите на избуялата градина. Не понечих да я взема. Не му е още времето, а и взе да се смрачава. Ще дойде и този нов ден обаче. И по тъмно още, ще облека на дяда ми бялата риза. Ще му налуя галошите. И с косата в ръце ще тръгна към росната поляна. Като стигна, ще си сложа старата му сламена шапка. Па като се развъртя здраво, същи ураган ще съм. Че като не остане накрая за косене, да се подпра и забърша чело. И да чуя дедо ми да казва - Йехееййй, момчето ми, голям си будняк бе!