Из България

Да съм скапан от работа не ме кара да се чувствам зле, не ми тежи. Нито пък това, че нямам време да си гледам кефа, да ходя по кафета или дискотеки. Още по-малко ме кара да се чувствам ужасно, че не мога да си позволя - "на море за една седмица в Гърция" или да си купувам скъпи парцали..., но да ме спира (за пореден път) старец на улицата, спретнат и чист, и с треперещ глас да ми поиска 50 стотинки , не ме кара да се чувствам ужасно, а направо ме убива! Ами ако беше моят дядо?

Най-тъпото е, че на един пияница, който ми се моли 5 мин. му дадох стотинки (като го "нахраних" здраво разбира се), а дядото погледнах с учудване и докато премисля какво да направя той отмина. Или аз отминах... Очите му бяха тъжни, лицето избръснато, гордостта наранена... след 20 метра се обърнах, чудейки се дали да го настигна. Той беше влязъл наполовина в един контейнер.

Ей такива неща ме скапват - те са навсякъде, по много и най-различни. Такива неща ми развалят деня и ме карат да се чувствам ужасно. Заради такива неща ходя намръщен и със свито сърце по навикналите на подобни гледки български улици. Кажете ми моля, как спите нощем ???

Един текст написан в автобуса,
/от работа до вкъщи/